Изповедта е тайнство: казваш истината пред свещеника, той слага епитрахила на главата ти и чете разрешителна молитва. Кючекът разбира, че между истината и изказаното обикновено има редакция.
Православната изповед е тайнство покаяние — не изповедалня, не анонимен формуляр, а разговор пред аналоя: свещеникът е свидетел, не съдия, а тайната на изповедта го обвързва до края. Преди причастие изповедта е задължителна. Преди Великден тя е национален спорт. Бабата от ъгъла го знае от петдесет години и е наредила реда: пост, изповед, причастие — в неделя коливото е готово. Кючекът е вече за вечерта.
Проблемът не е ритуалът — той е точен и стар. Проблемът е репертоарът. Между онова, което Бог слуша по подразбиране, и онова, което свещеникът чува на аналоя, стои едно умерено редактиране. Лошото настроение от вторник присъства. Завистта от събота — в съкратен вид. Дребните лъжи от последното тримесечие получават колективна амнистия под „общи слабости“. „Прошка няма“ на Джаго познава точно тази аритметика. „Мъка“ на Орхан Мурад я усеща отвъд думите. „Исус Христос е Светлина“ на Брат Мечо е за онзи момент, в който човек наистина вярва, че тръгва отначало. „Защо повярвах“ на Камелия е за следващия вторник.
Пожелания
Дано свещеникът е с добра памет само до изхода на храма — след това тайната на изповедта работи и за двамата.
Нека репертоарът пред аналоя включва поне три неща, за които наистина си съжаляваш, а не само онова, за което вече е минала давността.
Следващата изповед да е по-кратка — признак, че годината е минала по-чисто, не че паметта е поработила по-усърдно.