На фестивал — кючек между Meadows in the Mountains и Sea Dance

Фестивалът е единственото събитие, на което тревата е под палатката, а не в нея — макар че и двете тълкувания обикновено се потвърждават до края на уикенда. Многодневното музикално събитие е доброволно упражнение по издръжливост: спиш малко, миеш се рядко, ядеш каквото намериш, и наричаш всичко това най-хубавия уикенд за годината. И най-странното е, че често е точно така.

Българският летен фестивален календар се напълни през последното десетилетие. Spirit of Burgas отдавна е история, но остави следа; днес фестивалите се нижат през цялото лято, разпръснати от планината до морето. Едни се вдигат горе в Родопите, други в столицата, трети някъде край водата, а между тях се сгушват още десетина по-малки. Всеки има своя публика, своя сцена и своята степен на кал, която зависи изцяло от това дали е валяло.

Фестивалът е формиращо преживяване за младия човек и това не е маркетинг. Първият фестивал е първият път, когато напускаш зоната на родителския Wi-Fi и откриваш, че можеш да оцелееш три дни на нищо, стига музиката да е достатъчно силна. Палатката, която не си опъвал никога, се опъва някак. Съседът, когото не познаваш, става приятел до неделя и после изчезва завинаги. Всичко е временно и точно затова се помни.

Рико Бенд — Gipsy Camp е парчето, при което лагерът престава да е място за спане и става причината да си дошъл. Джипси лагер, фестивален лагер — разликата е малка: и двата са временни селища, вдигнати за няколко дни около музиката, изоставени в понеделник, все едно никога не са съществували.

Орк. Фанта — Бордо е балканският такт, който на всеки фестивал рано или късно надвива хедлайнера. Може лайнъпът да е пълен с чужди имена и модерни жанрове, но щом Бордо тръгне някъде откъм лагерите, всичко останало млъква. Балканът си иска своето, и обикновено си го взима към третия час след полунощ.

DJ CEKO — изненада е за третия ден, когато вече не помниш кой ден е, и това е добър знак. Изненадата на този етап не е музикална, а телесна: изненадан си, че още стоиш на крака, че телефонът ти още работи, че си жив и че ти е добре въпреки всичко, което тялото има да каже по въпроса.

Фестивалът свършва в понеделник с прибиране, което винаги е по-тъжно от заминаването. Колата мирише на пушек и трева, тялото иска легло и душ в неопределен ред, а някъде в главата вече се планира следващият. Кючекът е свирил на всяко временно селище, вдигнато около музика, и знае, че палатката се сгъва, но уикендът остава — леко разкрасен от паметта, но иначе точен. Следващият фестивал винаги изглежда по-добра идея, отколкото е — точно като предишния, докато го планираше. Кючекът не спори с логиката; той знае, че тялото забравя калта и умората до юни, а помни само музиката и лагерния огън. Затова хората се връщат всяка година, изненадани всеки път, че палатката пак не се опъва лесно.