Първа дума — кючек за момента, в който всичко след това ще бъде по-малко важно

„мама“ или „тате“ — в зависимост от това кой разказва историята. Двамата са наблизо в момента, когато детето издава нещо различно от досегашните звуци. То е ясно — поне за единия от двамата. Другият го чува малко по-различно. Записват го в тефтерче. Понякога записват и датата. Понякога датата се помни с леко разминаване от порядъка на две-три седмици. „баба“ е третият вариант, който никой не е предвидил и всеки е забравил да спомене при залагането.

Първите думи на детето обикновено се появяват между десетия и четиринадесетия месец. Майките и бабите следят внимателно — с ухо, настроено за точно две срички. Дали ще е „мама“ или „тате“ е истински спор с реален залог в много семейства и с предсказуем изход. В семейната летопис — ако такава се води — думата е записана с дата. Снимка не се прави, защото моментът е звуков и неочакван, а телефонът е в другата стая. Следва описание на снимката, която не е направена. Семейните летописи при първата дума съдържат точната информация за деня, плюс информацията за деня, в който семейството е решило да го отбележи официално — понякога те съвпадат. Присъстващите тълкуват думата веднага и на глас — любопитно е, но рядко се следи дали прогнозата се е сбъднала след двадесет години.

Разликата между „първа дума“ и „думата, която родителят е чул като дума“ е неясна и неизмерима. Детето произвежда звуци, вариращи от бъбрене до нещо, което прилича на смислена единица. Кой момент точно е „думата“ — зависи от слушателя и от желанието му да я чуе. Тази субективност е позната на всеки родител и рядко се признава открито, защото съмнението в собствената перцепция при такъв повод е психологически нецелесъобразно. Следва период, в който детето казва думата безспирно на всеки в радиус от два метра, и тогава въпросът за „точността“ вече не е релевантен. Думата се повтаря до момента, в който спира да е вълнуваща и става просто дума — обикновено за три-четири дни.

„Мамино анче“ на Влади Марков е очевидната препратка за деня, в който думата „мама“ се е случила или е изглеждала достатъчно близка. „Паскал“ на Орлин Памуков е за паузата след думата — онзи момент на мълчание, в който всеки в стаята се пита дали я е чул правилно. „Тути Фрути“ на Малките пантери е за бъбренето преди думата, за всичко, което детето е казвало с пълна убеденост преди кодът да е разшифрован. Музиката за деня на първата дума е ненатрапчива — събитието е малко и голямо едновременно и нито единият от двата размера не се нуждае от усилване.