Бяло платно на пода, предмети в другия край, питка, търкулната към тях. Каквото детето докосне първо, това ще работи цял живот — така решава прощъпулникът, обредът за прохождането, кръстен на собствения си хляб. Кючекът чака да се обяви резултатът.
Прощъпулник: обредът за прохождането, който носи името на хляба, а хлябът носи името на обреда. Една дума върши и двете работи. На пода се постила бяло платно. В другия му край нареждат предмети, непознати на детето — книга, молив, пачка банкноти. Питката се търкулва по платното към тях. Предметът, докоснат пръв, показва занаята. Едно търкулване, едно докосване, и въпросът е решен — по-бързо, отколкото се подписва трудов договор, и за по-дълъг срок.
Академията не може да реши как се пише. Официалният правописен речник на българския език (БАН, 2012) дава „прощъпалник“. Многотомният Речник на българския език на Института за български език — същата академия, друг етаж — е приел „прощъпулник“ за книжовно название. В диалектния запис стоят прищъпулка и пристъпулка, а самият празник „прищапулник“ е засвидетелстван в Чирпанско и Великотърновско. Две издания на една институция не могат да се спогодят за буквата в средата на церемония, в която канцеларски материали имат право на кадрово решение. Думата идва от „щапам“ и „щъпам“ — глаголите за детското ходене; по другата версия от „престъпвам“, да прекрачиш прага. Обредът е южнославянски и никой около него не е поискал второ мнение.
Останалото е протокол. Майката меси питата и детето стъпва върху тестото, за да останат ходилата му в хляба — първият отпечатък, който оставя официално някъде. После майката раздава питата на съседите тичешком, за да е пъргаво детето: обредът изисква тичане от жената, която е месила, а не от детето, което тепърва се учи да ходи. Бащата подарява на майката златна гривна и тя я носи, докато детето спре да се препъва — единственото българско бижу със срок на носене, обвързан с чужда моторика. Записът е изричен и за допускането до старта: детето трябва вече да прави самостоятелни, стабилни крачки. Да не пълзи след питката. Никой да не го държи за ръка.
Хлябовете за прохождането са цял регистър и всеки е засвидетелстван някъде другаде. „Борикалка“ в Асеновградско — от „борика“, бял бор, защото детето се сравнява с дърво, преди да е стъпило стабилно. „Вървяна пита“ в Добричко, „проходаница“ в Пиринския край, „престапулка“ в Добруджа, „пита масалница“ в Узункюприйско. А някъде хлябът е записан като „фудулки“ — от турското „фудул“, надут. Етимологията е това, което е; кой точно е надут, записът тактично не уточнява. Обичаят е жив, само че вече не следи краката на детето, а свободните съботи на залата: пренася се върху кръщенето или първия рожден ден. Ако си минал през това, някой в стаята още помни какво си пипнал, и версията му се е подобрила с годините.
Кючекът влиза, след като предметите се приберат и семейството се разбере коя е официалната версия. Пуска го някой с брашно още по ръцете — „Бягайте крачета“ на Луна, за двата чифта крака в стаята: несигурните и тичащите по съседите с пита в ръце. После идва „Богат беден“ на Орк. Тик Так. Предметът е избран. Никой не е питал детето. За пачката, сложена там от възрастни, които после твърдят, че резултатът им е бил безразличен, върви „Всичко е пари“ на Тони Стораро. „Пясъчен часовник“ на Джина Стоева е за момента, който обредът трябваше да улови и вече не улавя. Затваря „Най-добрата фирма“ на Тони Стораро и DJAMAIKATA: детето докосна нещо и трудовата му биография започна официално, години преди първото работно място.
Пожелания
Нека първият докоснат предмет да е нещо, с което после се плащат сметки
На майката — стабилни обувки за раздаването и по-къса улица от тази, по която е тичала баба ѝ
Дано гривната се свали навреме, а не да остане част от гардероба до училище
Нека отпечатъкът в тестото остане най-безобидният документ, който детето подписва
Нека платното остане бяло до края на обреда — за ризката никой не поема ангажимент
На стаята — да остане поне един предмет, който никой не е сложил там нарочно