За всяка ситуация има кючек, включително тази — той просто свири по-тихо от сватбата. Разводът е единственото българско събитие, на което същите хора, които преди две години хвърляха ориз, сега броят чии са чиниите. Бракът е документ, който всички снимат; разводът е документ, който никой не споделя. Кючекът не пита кой е виновен — той е виждал твърде много делби, за да си води сметка.
Разводът в България е сватбата наобратно — със същата бюрокрация, но без оркестъра. И тук минаваш през съд: законът изисква съдебно производство дори когато и двамата искат едно и също. При взаимно съгласие е по-кратко — подписва се споразумение за имуществото, децата и издръжката и съдията го одобрява, без да пита кой пръв е спрял да се обажда. При спорен развод е дълго: имуществото, децата и издръжката се уреждат един по един, а единственото, по което двете страни се разбират от раз, е, че не се разбират. Православната църква, която венчава за цял живот, разрешава църковен развод само в специфични канонични случаи — таен код, чийто ключ държи владиката, не съпрузите.
Сватбата има плик; разводът има делба — същите пари, само че сега се изваждат, вместо да се събират. Общата собственост, апартаментът, който още се изплаща, хладилникът, който още работи — всичко това се разделя по начин, достатъчно справедлив, че двамата да могат да продължат поотделно. Децата обикновено остават при майката, но това не е правило, а навик: съдът решава по конкретния случай, гледайки кое е добро за детето, а не кой по-силно настоява. Между двете заседания се чете правният език — „дълбоко и непоправимо разстроен“ — който превежда десет години живот в четири думи, ставащи за папка.
После идва кварталът. В по-малките и по-консервативни градове разводът още е видим — обсъжда се на пейката, преди да е изсъхнало кафето, и носи социална цена независимо коя е причината. В по-либералните градски среди и сред по-младите поколения стигмата отдавна е намаляла; разводът е станал нещо, което се случва, а не нещо, което се изповядва. Но дори там лична цена има. Двата процеса — съдебният и вътрешният — вървят паралелно с различни ритми: единият свършва, когато решението влезе в сила, другият — когато спреш да репетираш наум какво е трябвало да кажеш.
Азис с „Бивши“ е заглавието, което казва всичко, преди песента да започне — финалната точка без обяснителна бележка. Глория с „На мъжете, които не обичах“ е равносметката отдалече, когато бившият вече е рамкиран в минало време. Тони Стораро с „Фалшиви сълзи“ е прозрението, идващо едва след достатъчно дистанция. Ивана с „100 патрона“ не е тъжна — тя е импулсът напред, музиката за деня, в който осъзнаваш, че имаш цял хладилник само за себе си. Кючекът не отменя нито едно заседание. Но докато свири, отбелязва това, което съдът не записва — че нещо е свършило и че утре все пак има.
Пожелания
Споразумението да е достатъчно справедливо, че никой да не печели и точно затова двамата да тръгнат напред
Делбата да дели имоти, а не години — годините остават и при двамата
Децата да чуят възможно най-малко от правния език и възможно най-много от двамата си родители
Кварталът да си гледа кафето — мнението му не е страна по делото
Азис с „Бивши“ да е за деня, в който заглавието вече не боли
Ивана с „100 патрона“ да дойде по-рано, отколкото си мислиш, че имаш право да я пуснеш
Следващата дата в календара да не е съдебна