България срещу Турция е единственият мач, на чиято трибуна кючекът свири в две посоки едновременно — и двете страни го смятат за свой.
За разлика от всеки друг мач, тук двата фен-сектора танцуват на практика едно и също — само езикът се различава. Кючекът е с османски корени: ритъмът идва от пет века Османска империя в тези земи, минал е и в двете посоки на границата, и е преживял разпадането на империята без особена загриженост. Демократичен е така, че всичко останало изглежда като наскоро внесен продукт.
България е задържала кючека, кебапа, кафето, кефира, думата „чорба“ и думата „бакалия“ — после е прекарала последните двеста години в спор дали „робството“ е сложило нещо добро или само лошо. Спорът продължава. Музиката не изчаква края му. На всяка сватба в Пловдив, Стамбол, Одрин или Хасково един и същи ритъм събира хора, без да пита чие е знамето на входа.
Орк. Ориент знаят откъде е дошло „Рамзи“ — оттам, откъдето идва половината от мелодичния архив на Балканите. Наско ментата го е пуснал без документация за произход. Орк. Царски Извор са го нарекли „Перелик“, за да звучи местно. Enka е пуснала „Alayına Zam“ от другата страна на Мраморно море. Всичките свирят едно и също нещо — просто с различна фланелка.
Пожелания
Дано резултатът да е по-интересен от последните три срещи между двата отбора.
Нека поне едната трибуна да признае, откъде е дошъл ритъмът на наздравицата.
Дано загубилият отбор намери утеха по-бързо от победилия — на помен сме виждали и двете.
Нека фланелката да се смени, но диджеят да остане.