Копривщица — кючек за националния събор и ЮНЕСКО признатия фолклор

Копривщица на събор е единственото място, където шопско хоро и модерна манела се движат в съседство, без някой официално да го е разрешил. Националният фолклорен събор в Копривщица е най-големият български фестивал за автентичен фолклор, основан през 1965 и провеждан на всеки пет години — последният беше през 2022. Пет години между съборите е достатъчно дълго, за да забравиш колко е голям, и достатъчно кратко, за да не остарееш междувременно повече, отколкото фолклорът.

Съборът събира хиляди певци, танцьори и инструменталисти от всички фолклорни области — Тракия, Родопите, Шопско, Добруджа, Странджа, Пирин, Северняшко. Всяка област идва със своя носия, своя ритъм и тихото убеждение, че нейният фолклор е малко по-автентичен от съседския. Тракийци гледат родопчани, родопчани гледат шопи, и всички заедно гледат добруджанци с уважение, което рядко се изрича на глас.

Мащабът е държавен. Съборът е включен в Регистъра на добрите практики за опазване на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО — признание, което звучи бюрократично, но означава нещо просто: това, което ставаше по мегданите преди сто години, официално си струва да не изчезне. Опазването на нематериалното наследство е странен ангажимент — пазиш не сграда, а начин, по който хората пеят, когато никой не ги е учил да го записват.

Орк. Царски Извор — Кючек Перелик е родопската жичка, която се промъква между автентичните хора на събора. Перелик е родопски връх, а кючекът в Родопите има толкова стар произход, че въпросът кое е автентично и кое не — става изненадващо мъгляв. Съборът пази фолклора; кючекът е фолклор, който още не си е издействал сертификата.

Орк. Тик Так — Кючека България е парчето, което неофициално, но неизбежно събира всички области на едно било. Копривщица разделя фолклора по региони — за науката, за носиите, за реда — но щом падне вечерта, ритъмът се смесва, и Кючека България върши обединителната работа, която програмата на събора не смее да напише открито.

Копривщица е място, където държавата, ЮНЕСКО и хилядолетната традиция се срещат на един мегдан, а някъде отстрани кючекът чака реда си — по-млад от автентичния фолклор, но правещ същата работа: държи хората на крак и в такт. Съборът е на всеки пет години; кючекът е всяка събота. Кючекът разбира, че автентичността е въпрос на това колко дълго нещо е издържало, а той издържа отдавна и няма намерение да спира. Автентичността в Копривщица е държавен проект с носии и програма; автентичността на кючека е това, че никой не го е канил, а той пак е там. Двете не си противоречат — просто идват от различни векове на един и същи мегдан. Кючекът гледа как ЮНЕСКО пази начина, по който хората пеят, и тихо се радва, че опазването на нещо живо е признание, че то още не е умряло.