Родителска среща — кючек за малкото столче и фонда на класа

Сядаш на стол, направен за друг размер човек, и чакаш да разбереш защо е свикана срещата. Отпред класният ръководител държи лист, отзад един баща вече е вдигнал ръка, а останалите гледат телефоните си с надеждата никой да не ги пита нищо. Кючекът е за после, в колата, когато вече знаеш за колко пари става дума.

Родителската среща отдавна не е за оценките — електронният дневник ги съобщава всеки ден, включително в неделя вечер. Останаха другите точки: екскурзията, снимките, завесите в стаята, фондът, охраната, книжките за следващия срок. Дневният ред се чете на глас, отговорите се дават с кимане, а истинските решения се вземат в коридора след това, между двама родители, които се познават още от детската градина. Официалната част е формата; съдържанието е в коридора.

Съставът е един и същ във всяко училище в страната. Има баща, който задава въпрос за собственото си дете пред цялата зала и го задава дълго. Има майка, която се е нагърбила с фонда и вече е направила таблица. Има двама, които са дошли само защото са получили съобщение и си тръгват на първата пауза. И има класен ръководител, водил тази среща много пъти, който знае точно кога ще стане дума за парите. В залата кючек не свири — той чака отвън, в колата, заедно с остатъка от вечерта.

Първият тип родител си има химн и той се казва Орк. Никая — Баща ми е. Всяка родителска среща има човек, който в рамките на един въпрос успява да спомене къде работи, какво кара и колко е зает, а самият въпрос дори не е за това. Песента прави същото, само че открито и с ритъм, което я прави значително по-поносима от оригинала в залата.

Точката от дневния ред, заради която всички са дошли, върви под заглавието Росица Пейчева — Дай ми тате малко парички. Фондът се събира за неща, които бюджетът на училището не поема, сумата се обявява спокойно, а тишината след нея е кратка и много информативна. Спор на глас не се води; всички плащат и всички имат мнение, което ще споделят на паркинга. Кючекът после излиза по-евтин от фонда и върши горе-долу същата работа за нервите.

Срещата надхвърля предвиденото време, столчето е започнало да се усеща в гърба, а в дневния ред още стоят точки. Телефонът вибрира — вкъщи питат кога се прибираш, и отговорът е неизвестен. Точно тук в главите на всички останали свири Глория — Оставете ме на мира: това, което възпитанието не позволява да се каже пред класния ръководител и пред другите родители.

Срещата свършва, столовете се връщат по местата си, а коридорът се пълни с втората, истинската част — там се уточнява екскурзията, там се разбира кой ще говори с директора и там най-после някой пита нещо лично, насаме. В колата на паркинга настъпва тишина, каквато в залата нямаше. Някъде към първия светофар тръгва кючекът и връща вечерта на човека, който я беше отписал.