Разходка с кучето — кючек за шест сутринта и торбичката

Шест сутринта, дъждът вали по диагонал, а торбичката в джоба не е за теб. Кучето е будно от пет и не приема аргументи, свързани с почивния ден. Кючекът в едната слушалка е компромисът — другото ухо остава за каишката и за онова, което може да се появи иззад контейнера.

Маршрутът е един и същ и не е избран от теб. Първото дърво е задължително, второто е по избор, третото е спорно и обикновено печели кучето. По пътя се минава покрай контейнерите, покрай паркинга и покрай оная тревна площ, която общината си спомня рядко, а кварталът използва ежедневно. Социологията на блока се прави точно тук — кой какво куче има, кой го пуска без каишка и кой всяка сутрин обяснява, че неговото само души. В шест сутринта тези срещи имат протокол, изпипан през годините до последната реплика.

Срещата в шест и десет си има химн и той е Амет — Добро утро, бате Кольо. Бате Кольо го има на всеки блок, излиза преди теб, познава кучето ти по име, а теб — не, и има готово мнение по всяка тема между времето и външната политика. Разговорът е кратък, защото двете кучета вече са решили дали ще се харесат, и решението им е окончателно. Поздравът се повтаря всяка сутрин с една и съща интонация и точно това е най-стабилната институция в квартала. Промяна в часа не се допуска, защото и двамата са наясно кой всъщност държи графика.

Орк. Армани — Потоп покрива метеорологичната част. Дъждът в шест сутринта не е романтичен, а хоризонтален, и намира всяка пролука между качулката и яката. Кучето не признава прогнози и не приема отлагане — то знае само, че вратата се отваря, а всичко останало е твой проблем. Кючекът в слушалката оцелява, докато телефонът е сух, което на този етап от обиколката вече е оптимистично допускане.

Темпото е на кучето: Орк. Каменци — Костенурка. Кучето спира на всеки метър, защото носът му чете новините на квартала: кой е минал, кога, в какво настроение и с каква храна в купата. Дърпането на каишката не ускорява този процес, защото четенето не се прекъсва по средата на изречението. Ти стоиш в дъжда и чакаш края на абзаца. Кючекът в слушалката минава втори път, тъй като абзацът се оказва дълъг.

Обратният път е бърз, защото посоката е към сухото. После идва кърпата, четирите лапи в определен ред и мокрото куче, което се отърсва точно в антрето, между закачалката и обувките. Торбичката е приключила работата си в контейнера на ъгъла — в единствения час от деня, в който тази процедура минава без публика. Купата се пълни, водата се сменя, а каишката се закача на същия пирон, който издържа това всяка сутрин от години. Кучето заспива за минута и половина, а ти тръгваш на работа с мокри крачоли и с чувството, че денят вече е започнал два пъти.