Тенис: спорт, в който дрескодът тежи повече от резултата. Бяло, бяло, бяло, тишина по време на точката и джин-тоник веднага щом свърши. Кючекът знае мястото си — не на корта, а в клуба след това. А „love“ в тениса значи нула, което е единствената честна дума в целия спорт.
Тенисът е спорт, в който публиката мълчи, докато се играе, и ръкопляска чак когато спреш — обратното на всичко нормално. Дрескодът е бял до болка; на Уимбълдън едно цветно лого по тениската стига за скандал. Членството в клуба струва колкото колата отпред, а след мача джин-тоникът е по-важен от това кой е спечелил. Кючекът чака отвън — вътре не го пускат.
И все пак тенисът е дал на света най-красивия удар, измислен някога: бекхенда с една ръка. Гледаш го веднъж и разбираш за какво всъщност плащат членството. Гришо го има — заради него половин България гледа тенис в три сутринта и крещи „Мачкай, Гришо!“ на телевизора. Заради него стигнахме до трети в света през 2017-а. Вавринка превърна своя в оръжие, Федерер го имаше. Изпълнен както трябва, изглежда сякаш на човека изобщо не му пука дали ще уцели — а уцелва.
Бекхендът с две ръце е по-лесен, по-стабилен на високите топки и за повечето играчи по-ефективен — Джокович спечели всичко на света с две ръце и не се извини на никого. И точно затова, по неписаната догма на едноръчния пурист, той е удар за дами и за господа с… деликатни китки. Логика тук няма никаква — по-добрият удар обявен за по-слабия. Но точно за това пуристът е готов да умре, с ракета в едната ръка и тоник в другата.
Затова, когато решиш да гледаш или да играеш, остави снобизма на корта и пусни кючек за после. С една ръка или с две — клубът затваря по едно и също време за всички, а кючекът не проверява членска карта.
Пожелания
Дано те хване победата, а не тенис лакътят.
Нека единствената ти нула да е тенис резултат, а не банкова сметка.
Дано усвоиш бекхенда с една ръка, преди коляното да усвои теб.
Нека сервисът ти влиза от първи път — животът е твърде къс за двойни грешки.