България е превърнала жаловитата песен в самостоятелна дисциплина с правила, канон и оркестри на хонорар — кючекът е частта, при която жалбата добива ритъм.
В повечето страни тъгата е неудобно временно състояние. В България тя е жанр. Имаме хайдушка жалба, родопско ехо, поп-фолк за изневяра, кючек за помена — и всичко това свири на живо. Западният свят е измислил кризисни линии и терапия. Ние сме измислили оркестри, налични до 04:00 срещу хонорар. Кой е по-функционален, е отворен въпрос с очевиден отговор.
Проблемът с тъгата в България не е тъгата — проблемът е, че ни харесва твърде много. Има хора, за които жалбата е идентичност, а не фаза. Орхан Мурад — Мъка е написана точно за тях: не ги съди, просто ги придружава с пълно разбиране. АЗИС — Исках е другото ниво — там, където тъгата е оформена в претенция към конкретен човек, което е поне по-продуктивна употреба. Сашо Роман — Оф, оф е физическото описание на ситуацията без анализ, което понякога е всичко, което може да се каже. Тони Стораро — Фалшиви Сълзи разобличава тъгата, продавана на дребно — защото в България и скръбта има пазарна стойност. Кючекът не лекува. Той просто прави разлика между давенето и танцуването. Изборът е твой.
Пожелания
Дано тъгата е с ясен повод и точна дата на изтичане.
Нека жалбата да стигне до правилния човек, а не само до плейлиста.
Дано Орхан Мурад да е достатъчен за тази нощ — ако не е, има още три избора.
Нека родопското ехо да остане в планината, а не в главата до вторник.