Viber е отворен, близкият е онлайн, кючекът чака — защото видео разговорът с близки е ритуал с предсказуем сценарий и непредсказуема камера.
Технологията е решена — камерата в телефона е дванайсет мегапиксела и снима тавана в пълни детайли. Или челото. Или ухото, ако близкият е над шейсет и пет и се е учил, като е „гледал как правят младите“. Разговорът започва с три минути „чуваш ли ме / не те виждам / чакай“ и завършва с пет минути „кога се прибираш“. Средата — това между обърквания и молби — е за кючека.
Около два милиона българи живеят извън страната — не защото им е омръзнало морето, а защото заплатата другаде е в пъти по-голяма. Всеки неделен следобед голяма част от тях са на видео с някого, който пита кога се прибира, и получава „скоро“ — дума, която в единия край на разговора значи надежда, а в другия — извинение. Есил Дюран — SMS и Орк. Кристали — Телефони са тук заради тази дистанция: музиката е разбирала комуникацията на разстояние още преди смартфоните да я направят евтина и постоянна. Орк. Чар — Ало влиза точно когато връзката прекъсне и се набере отново — тоест горе-долу постоянно.
Мечо ментата и приятели — Гурбетчии е финалът, не от сантименталност, а от точност. Песента знае какво значи да работиш далеч и да звъниш вкъщи, защото гурбетът не е нов — сменил е само влака за нискотарифния полет и писмото за Viber. Държавата изпрати два милиона души по широкия свят и запази правото да ги пита защо не се обаждат по-често. Кючекът е свирил и на изпращането, и на разговора, и не е коментирал нито едното.
Пожелания
Дано камерата попадне поне веднъж на лицето, преди близкият да я насочи пак към тавана.
Нека „скоро“ да значи едно и също и за двете страни поне веднъж.
Дано връзката издържи до „обичам те“, дори държавата да не издържа хората.
Нека следващият неделен разговор да е с по-малко „кога се прибираш“.