Кючекът е свирил на достатъчно сватби в 04:00 и на достатъчно помени в 11:00 на следващата сутрин, за да знае, че едно и също тяло може да съдържа два напълно различни климата — и двата реални.
В 04:00 идеята е съвършена, планът е готов, всичките десет проекта текат паралелно с логиката на гений — „Жега“ на Валдес е единственото правилно озвучаване на момента, защото всичко друго е твърде бавно, твърде малко, твърде не-сега. Трябват само шест часа сън и утре ще се промени нещо фундаментално, вероятно всичко наведнъж, а хората около теб просто не виждат мащаба, защото те нямат тази яснота, и по принцип никога не разбират, но това е тяхна работа, не твоя. „Царят на нощта“ на Сашо Роман — не метафора, буквална констатация.
Три седмици по-късно телефонът е с осем непрочетени съобщения от четирима различни човека. Завивката е тежка. „Студ“ на Тони Стораро. Отговорът на съобщенията изглежда като задача с неизвестен краен срок и неясна процедура. „Губя те бавно“ на Гергана — не романтична метафора, точно описание на процеса. Кварталът казва „темпераментен“. Семейството казва „вземи се в ръце“. Психиатърът е последната опция, след астролога, след треньора по йога, след четирите разговора с хора, чиято компетентност е добронамереност.
Биполярното разстройство е реално психично заболяване с реални епизоди на мания и депресия — не характеров дефект, не артистична специалност, не избор. Кючекът не поставя диагноза. Поставя я психиатър.
Пожелания
Дано „вземи се в ръце“ изчезне от лексикона на хората с мнение и без квалификация.
Нека следващата маниакална нощ да свърши с достатъчно разум да се обадиш на правилния човек сутринта.
Дано депресивната седмица да има поне един момент, в който завивката тежи малко по-малко.
Нека „артистичната натура“ се оттегли и отстъпи място на точната диагноза и правилното лечение.