Петковден на 14 октомври е денят на Света Петка Българска — и на всички Петки и Параскеви, които делят едно име, без да го знаят. Прави се курбан за здраве и се вдигат събори.
Петковден пада на четиринайсети октомври и е от онези имени дни, в които името върши двойна работа: покрива и Петка, и Параскева, макар малцина да го знаят. Прави се курбан за здраве, жените отиват в храма да се помолят, а на места с църква „Света Петка“ се вдигат събори — есента вече е свършила полската работа и някой трябва да седне на трапезата. Малцина се сещат, че двете имена са едно, но трапезата не пита.
Името Петка е женската форма на Петко и двете тръгват от една дума — „петък“. Зад петъка стои гръцкото Параскеви, което ще рече „петък“ или „приготовление“, денят, в който по традиция се готви за съботната почивка. Затова Петка и Параскева са едно и също кръщелно име, облечено веднъж по български и веднъж по гръцки; от същия корен растат Пепа, Петкана и Пенка.
Светицата зад деня е Света Петка Българска, позната и като Параскева Епиватска — подвижница от единайсети век, живяла в строг пост и отшелничество. Посмъртната ѝ съдба обаче е доста по-подвижна от самата нея: мощите ѝ пътуват от владетел на владетел, докато цар Иван Асен Втори не ги пренася в Търново през тринайсети век. Оттам Петка става покровителка на дома и семейството — светица, която българинът усеща като своя, не като далечна.
Курбанът за здраве е центърът на деня — казан, който къкри от сутринта, и опашка от хора, дошли по-скоро за паницата, отколкото за молитвата. Петковден е и стопански праг: полето е обрано, зимата чука на вратата и някой прави наум сметката дали ще стигне до пролетта. На местните събори се играе до мръкване, а лелите край масата тихо оглеждат кой ерген пак е дошъл сам.
Кючешки погледнато, Петковден е двойно черпене за цената на едно — Петки и Параскеви под една много домашна светица. Има нещо честно в един празник, чиято покровителка не е далечен мъченик, а закрилница на печката и семейството. Тя не иска подвизи, иска да си жив и да има какво да сложиш в тенджерата. Пепи, Петкани и Пенки вдигат чаша с топлотата на име, вкоренено дълбоко в българската история, точно когато есенната равносметка отстъпи място на есенната трапеза.
Сашо Роман — Мой ангеле е за нежната страна на деня, за топлината към нещо близко и домашно. Кали — Медовина е за пълната трапеза и есенното изобилие, събрало имениците около курбана. Ивана — Шампанско и Сълзи е за наздравицата, когато празникът премине към веселата си част и чашата стане по-важна от паницата. Взети заедно, трите минават през целия Петковден — от нежността, през ситата трапеза, до дръзкия тост за домашната светица.
Петковден свършва, когато казанът изстине и трапезата се прибере. Мощите прекосиха вековете, светицата остана българска, а кючекът я изпрати през есенния ѝ ден на курбан и равносметки.
Пожелания
Името ти значи просто „петък“ — денят преди почивката, вдигнат до светица; никаква мистика, само подготовката за съботата, стегната в кръщелно.
Кръстена си на отшелница от единайсети век, която приживе бягаше от хората, а след смъртта си обиколи повече дворове от жив дипломат — мощите ѝ сменяха владетели, докато цар Иван Асен Втори не ги задържа в Търново.
На Петковден вярата се мери в порции: казанът е по-пълен от храма, а молбата към светицата е скромна докрай — нищо свръхестествено, само спокойна зима и достатъчно в зимника.
На събора се играе до мръкване, а лелите край масата броят кой ерген пак е дошъл сам — на Петковден се мери и реколтата, и семейният ти статус.