Симеоновден пада на 1 септември — денят, в който всеки Симо черпи в началото на есента и на църковната Нова година. Кратка форма на Симеон; черпят и Мони, и Мончо.
1 септември е една от най-заетите дати в календара, а Симеоновден пада точно на нея — едновременно свършва лятото, започва есенната оран и се отваря православната Нова година. По традиция сутринта жените месят пшенични питки, с които захранват воловете преди първата бразда, а всеки Симо вдига чаша по средата на цялата тази смяна.
Симо е кратката, галена форма на Симеон — име, което идва от еврейското Шимон и минава през гръцката форма, за да стигне до българската трапеза. Коренът значи „чувам“, тоест „чут“ — изслушан от Бога. Цяла молба, свита в две срички; от същия ствол растат Мони и Мончо. Едно от онези имена, чието значение е тихо обещание, а не украшение.
Светецът зад името е Свети Симеон Стълпник — аскет от Мала Азия и Сирия, живял през пети век. Той прекарва трийсет и седем години на върха на висок каменен стълп, в непрекъснат пост и молитва, и с това поставя началото на цяло монашеско направление — стълпничеството. Оттам идва и прозвището „Стълпник“. Човек, който се издига над света, само за да го обсадят отдолу поклонници, търсещи съвет.
Същият 1 септември е и началото на индикта — византийската църковна Нова година, с която тръгва богослужебният цикъл. Така всеки Симо стои на два прага едновременно: единия светски, с миризма на нови тетрадки, другия стар колкото Византия. Малко имени дни носят толкова начала, натрупани в една дата.
В народния календар 1 септември отваря есенния земеделски кръг, затова светецът носи и селските си имена — „Симеон орач“, „Симеон сърп“, „Симеон брульо“, „Летен полазник“. Прозвищата не са поетични — всяко описва конкретна есенна работа: оране, жънене с последния сърп, брулене на плода, докато времето още държи. Питките за воловете не са украса, а работна закуска преди първата бразда. На този ден обаче не бива нищо да се дава назаем и да се изнася от къщата — вярвало се, че иначе берекетът „излиза“ навън заедно със заетото.
В кючешкия прочит Симеоновден е ден на прагове — училищен звънец, църковен индикт, първа бразда, всичко наведнъж. Симовци черпят тихо, без много шум, докато лятото си събира багажа. Празникът е верен на България точно с това — вместо фойерверки, обикновено черпене между два сезона. Кючекът идва точно когато тежестта на всички тези начала отстъпи място на една обикновена наздравица за човек, чието име значи „чут“.
Орк. Енерджи Котел — преславски кючек за майстори държи работната страна на деня — свирка за хора, свикнали да започват отрано. Орк. Ицо Бенд — Купонджии е за трапезата, която се пълни, щом падне вечерта и берекетът остане вкъщи. Кали — Медовина е наздравицата — сладка, къса и точно за случая. Взети заедно, трите обрамчват Симеоновден между първата бразда и последната чаша.
Симеоновден свършва, когато септемврийската вечер захладнее и питките отдавна са изядени. Воловете си отпочиват, годината се смени два пъти, а Симо празнува насред най-заетата си дата — както всяка есен.
Пожелания
Народът прекръсти светеца ти на орач, сърп и брульо — три имена за три начина да работиш до припадък, и нито едно за почивката.
На твоя ден воловете получават топла закуска преди първата бразда — грижа за работника, каквато нито един български шеф още не се е сетил да въведе.
На твоя ден нищо не бива да излиза от къщата, за да не си тръгне берекетът — старите са знаели, че щом нещо напусне България, рядко се връща, било то пари или деца.
Името ти значи „чут“ — а на два прага в един ден, църковен и светски, става два пъти по-вероятно някой горе най-после да те чуе.