Целият сезон — жребии, групови фази, четвъртфинали, полуфинали — се свежда до един мач. Кючекът е гледал тази аритметика хиляди пъти: дълга подготовка, кратка развръзка, едната половина танцува, другата замлъква.
Финалът е мачът, в който сезонът се свива до 90 минути — или до дузпи, ако съдбата е в лошо настроение. Всеки, следил нула мача от груповата фаза, се появява точно за финала, с мнение, с коментар и с бира. Той не е следил нищо. Той е там, защото „финалът е финалът“. Кючекът го познава — свирил е на хиляди сватби, на които поне половината гости не знаят кой се жени, но присъстват с пълна убеденост.
В България второто място е наказание, не резултат. „Сребърният медал“ се произнася с тон, с който се съобщават лоши новини на роднини. Финалистът, спечелил среброто, се прибира в тишина. Победителят слиза от автобуса с „Детонация“ на Орк. Рико Бенд, с „Купонджии“ на Орк. Ицо Бенд, с „хоп“ на АЗИС и с „Бомбата“ на Трио Здравец — в последователност, при която никой не пита резултата, защото резултата вече го знаят всички. Дузпите са отделна глава: пет удара, пет съдби, един вратар, когото никой не е уважавал достатъчно преди серията.
Пожелания
Дано да не се стига до дузпи — не защото не са интересни, а защото сърцето не е длъжно да издържа толкова дълго.
Нека победата да е категорична, за да не се налага след две години да споменаваш думата „спорна“.
Дано публиката поне да знае имената на играчите в основния състав.
Кючекът да свири при финалния съдийски сигнал — на победителя за радост, на загубилия за анестезия.