Дима

За Дима денят е 26 октомври — Димитровден, точката, в която България затваря стопанската година и коли курбан за края на есента. Носителят на такова име получава празник не какъв да е, а календарен праг: мигът, в който топлото си отива и започват сметките.

Самото име Дима е скъсена, но отдавна самостоятелна форма на Димитър. Коренът идва от гръцкото Димитриос — „посветен на Деметра“, богинята на земеделието и плодородието; тоест зад галеното, домашно звучене на Дима стои цяла антична нива. От същия ствол растат Митко, Митьо, Димо и Димчо — цяло семейство, свито от едно тежко пълно име до нещо, което се вика през двор.

Светецът зад празника е Свети Димитър Солунски — воин-мъченик от IV век и патрон на Солун, чиито мощи и днес се пазят в града. В народния календар той е фигурата на прехода: около неговия ден идват първите слани, овчарите слизат от планината, а годината се затваря. Дима носи име, закачено точно за тази панта между есента и зимата.

Битовата картина е конкретна. На Димитровден изтичат трудовите договори между ратаи и стопани — есенното огледало на Гергьовден, когато те се сключват — плащат се надниците, а стопанинът преглежда добитъка преди студа. Денят на Дима е ден на равносметка: кой какво е изкарал, кой при кого остава, кой си тръгва с торба на рамо.

Народната метеорология върти около Димитровден цяла система от поверия — казват, че времето на този ден показва каква ще е зимата: вали ли, идат меки месеци; ясно ли е и студено, готви се за люта. Свети Димитър и Свети Георги вървят по двойка — единият отваря топлия сезон, другият го затваря — и заедно ограждат овчарската година като две порти. Дима стои на едната от тях.

В кючешкия прочит това е може би най-честният празник в календара — денят, в който България спира да си казва, че лятото ще трае вечно. Свършва цикъл, плащат се дългове, прибира се последното от полето, и над всичко виси усещането, че топлото си отива. Дима черпи точно на този праг, между изобилието и оскъдицата, и кючекът е за момента, в който сметките са направени и остава само чашата.

Орхан Мурад — Жаден съм кръчмарю е наздравицата на масата за Дима, който посреща своя ден с една вдигната чаша и никакво бързане. Теодора — Как ме кефиш е доброто настроение на именика, при когото есенната равносметка все пак излиза на плюс. Сашо Роман — Царят на нощта разтяга празника до късно, защото имен ден на праг между сезоните се тегли до сутринта. Взети заедно, трите обрамчват вечерта на Дима — тостът, кефът и дългата нощ, с която есенният праг се изпраща както трябва.

Дима черпи веднъж годишно, и то на деня, в който България официално признава, че иде зима. Договорите изтекоха, курбанът е изяден, чашата — вдигната; кючекът изпраща именика към прага, отвъд който вече само се чака пролетта.